Блог

В сърцето на Странджа, сред диви широколистни гори и безброй лакатущещи завои, се намира малко и недокоснато от времето българско селце на име Кондолово. Още с появяването на първите постройки пейзажът променя изцяло досегашния си облик.

Далеч от суетата, Кондолово е съхранило красотата и чара на българските традиции и обичаи. Разхождаш се из калдаръмените тесни улички и очите ти се радват на онзи възрожденски дух, за който в днешно време можем само да четем в разказите на родолюбивите ни писатели.

Цялото село представлява извадка от Елин Пелиновите творби: тесни неасфалтирани улички, храсти и високи треви навсякъде, дворове, в чийто център стърчат стогодишни орехи и разбира се Те - приказните, изваяни майсторски Български къщи.

Именно една такава завладя съзнанието ни.

А тя като гербер, гордо краси челния хълм на село Кондолово.

Стъпвайки бавно в двора й, пред нас се изправи окичена с плодове, черна, сочна и неописуемо вкусна, черница. Посегнахме към клоните й, и докато се наслаждавахме на дудите, една жена излезе из чардака на старата къща. Любезно ни попита откъде сме и ни покани да се донаситим на черницата.

Оказа се дъщерята на възрастната собственичка на къщата. Усмихната, ведра и положителна, тя ни покани да влезем вътре в този паметник на българския бит.

 Стълбите са реставрирани, дъбови греди, водещи към малка тераска пред входа на къщата, известна в България като чердак, чиято гледка представи пред  нас селцето на длан.

Прекрачвайки прага се запознахме и с деведесет и една годишната баба, живееща в къщата откакто се помни. 

Направи ни огромно впечатление диалектът, с който ни разказваше за историята на своя дом.

А той е на над петстотин години, невероятно нали?

Представете си къща изцяло правена на ръка: като започнем от гредите, чиято история заслужава да бъде описана, и стигнем до последната керемида на покрива.

За да бъдат здрави и издържливи, след като се издялкат гредите биват киснати на морското дъно за около петдесетина години и така всъщност цяло едно поколение се грижи за осигуряването на строителния материал за следващото, приказно нали?

Интересно е колко внимателно и детайлно се е случвало граденето на домашния уют. Бетон и желязо няма никъде и това се усеща по топлината на къщата.

Дървото е захванато със сръчно измислени и направени сглобки, почти липсват пирони, а където ги има си личи силната ръка, която ги е ковала.

Между дървените дебели греди няма тухли, стените са направени от слама и кал, измазани и варосани, издържат на влага, студ и вятър вече половин хилядолетие.

Върху покривната конструкция са наредени изпечени керемиди, далеч по-автентични и красиви от фабричните, те допринасят за облика на къщата.

И там отгоре като исполин стърчи коминът - голям, масивен и предсказващ мистичния облик на огнището, намиращо се на другия му край.

 След предверието, схлупено и семпло, влязохме в стаята, чието предназначение е било да служи на хората за всичко - трапезария, кухня, всекидневна и спалня. Да, една стая имаща всички тези функции.

Стените са изпръхнали, на места поолющени, но все още такива, каквито са правени в началото.

На челната стена има малка ниша, врата, водеща към килер за провизии, до него една старинна ракла, „обшита“ с дърворезба.

В края на стаята се прокрадва светлина от ниските и чаровни прозорчета, а отстрани на тях пред очите ни се разкри неповторима гледка.

Огнище в полусферична форма, заемащо половината стена. Наистина голямо, топло и внушително „бащино огнище“.

Нашата домакиня ни разказа как преди години животът в къщата е бил доста по-различен от този, който познаваме ние. В тази къща са живеели две семейства, събрани в две отделни стаи, щастливо са прекарвали дните си.

На приземния етаж, под стаите на хората са се намирали животните.

Високите плевни са служели за съхранение на сеното и за покрив на добитъка, който е бил основен поминък за семействата. Странно, бабата ни разказа как не са имали нужда от пари - не са ги познавали.

Жителите на селото са си произвеждали повечето необхидими неща за живот, а когато нещо не достигало, бартерът между съседите е осигурявал липсващите продукти.

Сеели са зеленчуци, жито, фураж, имали са градини с овощни дървета, дини, пъпеши и всичко, което днес ние за жалост можем да си купим в супермаркетите. Бабата ни разказа колко приказно са си месили хляб: В големи масивни дървени корита, естествено дялани на ръка, са се замесвали около петнайсетина хляба, стигащи за седмица на семейството.

Хлябовете се изпичали в пещта, скрита в едната страна на внушителното огнище. Шиенето, плетенето и месенето са били основните умения за жените преди време, далеч по-смислени от висенето в салоните за красота нали?

Интересно е, че селото е в сърцето на Странджа и тук всички тези традиции и земеделски практики са се запазили.

Преди по-малко от четиридесет години децата, които са живели тук са ходили на училище пеш и то цели двадесет и три километра до тогавашния Мичурин (Царево).

След учебната седмица са се връщали през гората всички заедно, за да помогнат на родителите си в земеделската работа.

 „Спокоен живот имахме, каквото майката природа ни дадеше с това се изхранвахме...“: си припомни милата ни домакиня. Разделихме се с едно усещане за носталгия и дълбок поклон пред сръчността и трудолюбието на дедите ни.

Гостуващ автор НОНА КАЦАРОВА